CELA on Tour
през бинокъла на Петя Кокудева

Фестивалното турне на проекта за развитие на таланти в областта на литературата CELA пристигна в София в края на април за фестивала Литературни срещи. Преводачи и писатели, част от проекта, участваха в събитията 10 истории от млади преводачи и Нови гласове от Европа.

Поканихме писателката Петя Кокудева да напише специални текстове за събитията от програмата на Литературни срещи.

10 истории от млади преводачи
Валентина Златева, Даяна Гоцова, Димана Митева, Евгения Генева, Елена Димитрова, Елисавета Манолова Масиел, Ивана Пенева, Катерина Стоянова и Цветомира Младенова

© Снимки: Яна Лозева

КОЙ ОТГОВАРЯ НА МЕЙЛИ ДЕНОНОЩНО?
Преводът като човешка дейност ме вълнува необяснимо силно, въпреки че не съм преводач. Кое ме привлича? Дори когато преводачите обсъждат микроскопични, на пръв поглед съвсем маргинални детайли от даден текст, в моите уши това често отзвучава като философски разговор, като разчепкване материята на житейските процеси, не просто на междуезиковите. Така е, като слушам например подкаста за преводи Бележка под линия. Така беше и на срещата Десет истории от млади преводачи, която събра български преводачки от различни езици, участнички в програмата CELA, литературна мрежа за развитие на таланти и партньорство между изгряващи писатели и преводачи от 11 европейски страни.

Ще преразкажа по памет любимата си история от тази среща, която привидно е за лутането между езиците, но на мен ми стовари доста повече за мислене. „Завърших училище с изучаване на китайски“, заразказва една от младите преводачки. „Логично беше да продължа с този език, когато един ден ми проблесна. Ама чакай малко! Аз знам вече доста за Китай, за Азия, за толкова далечни култури. А същевременно знам толкова малко за Балканите, за моите си земи?“. Това просветване преобръща посоката и тя избира да учи славянски езици, за да опознае по-добре Близкото, което често приемаме за даденост.

Понякога дори откъслеци от преводачески разговори ми звучат като модерен кавър на поговорка. Малкото камъче обръща каруцата. А пък скандинавистката Мария Змийчарова каза: „Една дума не на мястото си стига, за да утрепе цялото ти старание“. От срещата имам цял наниз с подобни: „Всеки истински преводач отговаря на мейли денонощно“ или „Румънската дума за „спасение“ и „линейка“ е една и съща“.

Друга от младите преводачки обясни, че е открила цели две грешки на едно място, допуснати от автора. Тогава от публиката добронамерено се провикна преподавателка, за да разясни, че това не са грешки или по-точно са умишлени грешки! Както често се извъртат нещата - грешката е вярна.

Стана дума и за измамната леснота на близките езици, които се оказват не така еднозначни за превод, а също и за ситуацията, в която си измислил няколко добри варианта за превод, но нито един от тях не е истински сполучлив. Във всички тия неща аз лично разпознавам конструкцията на ежедневните си неволи, отвъд езика.

Накрая на улицата се заговорихме редно ли е преводачът да се допитва често до автора. Живеех с усещането, че да, редно е, само че преводачката от английски Милена Попова здравословно ме разколеба! Налага ли се често да се консултираш с писателя, значи или книгата не говори достатъчно добре сама за себе си, или самият преводач не е намерил подход и сили…

Изобщо, подслушвайте преводачески разговори! Като буркан с шарени копчета са.

Нови гласове от Европа
Анастасия Левкова, Никола Лекич и Тюлин Еркан 

© Снимки: Яна Лозева

НИЕ ПОЛУ ЛИ СМЕ ИЛИ ДВОЙНИ? 
„Някъде там има Бог на историите. Той ми е дал мисията да съм куриер, да ги пренасям тези истории“. Харесах си този образ от разговора с белградския писател Никола Лекич, който е носител на едно благородно страдание: страда от това, че човек никога не успява „да се разкаже пълно в общуването с другия“. Никола бе един от тримата чуждестранни автори на гости на Къщата за литература и превод, както и един от новите европейски гласове в програмата CELA. Заедно със своите млади преводачи, на сцената бяха още Тюлин Еркан от Белгия и Анастасия Левкова от Украйна. 

Анастасия Левкова всъщност се включи емоционално от Киев и ни напомни, че не сме застраховани: онова, което се случва там, може да сполети и нас. Една от книгите й („Имало едно време Крим“ - чухме кратък превод на български от младата преводачка Даяна Гоцова) разказва за Крим през историите на различни семейства. Левкова е също журналистка и провежда над 200 интервюта с жители на Крим, за да осмисли и опише с автентичен глас сложността на културната идентичност и проблемите в района.

Тюлин Еркан пък ще запомня с израза, че е отраснала в „течна езикова среда“. Баща ѝ говорел турски, майка ѝ - френски, а баба ѝ - английски. От сцената тя разказа за книгата си „Медояди“, за загубата и отслабването на човешките връзки през избледняващите езици, а също и за така актуалното загубване и преоткриване на младежите във въртопа от езици, между които им се налага да живеят. Неслучайно Еркан учи лингвистика и сравнително литературознание. Според нея, когато имаш няколко корена и няколко родни езика, това не е полу идентичност, а тъкмо напротив - двойна.

В романа на Никола Лекич действието се развива в хостел, а в този на Еркан - на летището. Все гранични места, където се прекрачва от една реалност в друга. Нищо че не съм от тяхното поколение, и за мен изследването на подобна граничност е сред най-интересните територии - и на живо, и в книгите.

--
Събитията са част от програмата на „Литературни срещи“ с организатор фондация „Прочети София“ и инициатива на фондация „Следваща страница“ като част от проекта CELA - Connecting Emerging Literary Artists, съфинансиран от програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз и от Национален фонд „Култура”.