Писателите Анастасия Левкова от Украйна, Никола Лекич от Сърбия и Тюлин Еркан от Белгия са част от международния проект за развитие на млади таланти в областта на литературата CELA и гостуват на фестивала „Литературни срещи“ в София за събитието Нови гласове от Европа.

Книгите на тримата писатели ни отвеждат на различни места – в Крим и неговата история до окупацията на Русия през 2014 (Левкова); на терминала на летището в Истанбул, където героинята на Тюлин Еркан е заседнала между две култури; в един хостел на границата на реалността (Лекич). Макар и много различни, в книгите и на тримата автори има обръщане към миналото в опит да се преодолее лична загуба, да се търсят корените на идентичността, да се преоткрие езика, историята, принадлежността.

The Book Club Sofia представят с интервюта тримата автори на българската публика.

The Book Club: Представете се с няколко думи на българските читатели. Коя е Анастасия Левкова?
Анастасия Левкова: Аз съм украински писател и редактор, автор на четири книги, включително украинския бестселър „Има една земя отвъд Перескоп. Роман за Крим" (продадени около 50 000 екземпляра в рамките на две години след излизането му). Аз съм автор, който се стреми да изобрази една епоха, използвайки описания от всекидневния живот, и да отрази обществото като цяло чрез дузина герои. Пиша художествена литература, но стилът ми напомня на документална проза: обичам да описвам с подробности средата, в която живеят героите ми, както и политическите и социални събития, които действително са се случили по времето, в което се развива действието. Въпреки това, основният фокус в писането ми са човешките емоции, сложните преживявания и дилеми. Текстовете ми често се базират на свидетелства на реални хора.


The Book Club: В последната си книга – „Имало едно време Крим“ – преплитате минало и настояще, пресъздавайки пред читателите сложните взаимоотношения между кримските татари, украинците и руснаците на полуострова, в търсене на отговори на трудно зададени въпроси. Къде според Вас е ролята на миналото в настоящето и в бъдещето ни и колко сериозно трябва да се отнасяме към неговото изучаване и изследване, извън общоприетите норми?
Анастасия Левкова: Това е много сложен и обширен въпрос, който се опитвам да изследвам чрез книгите си. Вярвам, че миналото силно оформя настоящето – както за отделния човек, така и за обществото като цяло. Можем ли да се освободим от миналото — това е въпрос, който дълбоко ме вълнува. Смятам, че историята трябва да се изучава, за да разберем кои сме, откъде идваме и как да вървим по своя път — да разпознаваме закономерности и да се учим от грешките в миналото. В същото време съм наясно, че хората рядко се учат от предишните си грешки. Освен това прекаленото вглъбяване в миналото може да лиши човек от настоящето и бъдещето му. Въпреки това вярвам, че човек трябва да се стреми да живее в настоящето, а не единствено в миналото.

The Book Club: Могат ли според Вас хората на 21-ви век да бъдат катерорични в отговора на въпроса „Кой съм аз?“ и в каква степен този отговор зависи от принадлежността им към минало, родова общност/социална група и т.н.?
Анастасия Левкова: Всеки от нас носи в себе си множество идентичности, така че не може да има един-единствен отговор на въпроса „Кой съм аз?“. (Например аз съм украинка, майка, културен деятел, съпруга, дъщеря, приятелка и т.н.). За различните хора различни идентичности могат да имат приоритет – за някои на първо място е това, че са украинци (българи, французи, американци и т.н.), докато за други може да бъде например това, че са психоаналитици (учени, готвачи, спортисти и т.н.). От историята, както и от собствените си житейски наблюдения, разбирам колко социално същество е човекът и колко важно е за него да принадлежи към определена група. Вярвам, че познанието за миналото силно влияе на начина, по който възприемаме себе си.

The Book Club: Кога фигурата на авторитета губи своето влияние и колко често трябва да го подлагаме на съмнение?
Анастасия Левкова: Вярвам, че авторитетът не може и не бива да бъде неприкосновен или безпогрешен. За децата до около 5–7-годишна възраст хората могат да изглеждат или изцяло добри, или изцяло лоши в даден момент. Но с развитието на мозъка човек се учи (или би трябвало да се научи) да разбира и двете страни на една ситуация: от една страна... от друга страна... Ако като възрастни все още сляпо вярваме на авторитети и виждаме света само в черно и бяло, това означава, че функционираме на предучилищно ниво — или сме под силното влияние на пропаганда. Критичното мислене по своята същност означава да поставяме под въпрос авторитетите, а когато решаваме дали да се доверим на някой авторитет или не, трябва да търсим отговора в самите себе си — в собствения си ум и сърце.

The Book Club: Пожелайте нещо на хората, до които ще достигне това интервю.
Анастасия Левкова: В този странен и постоянно променящ се свят, в който напоследък всичко, което някога сме смятали за непоклатимо и ясно, се преобръща с главата надолу всеки ден, ви пожелавам да запазите разсъдъка и критичното си мислене. Пожелавам ви вълнуващи книги, които да ви вдъхновяват да мислите и да търсите отговори на въпросите, които са важни за вас.

— — — — — — — — — — — — —

The Book Club: Представете се с няколко думи на българските читатели. Кой е Никола Лекич?
Никола Лекич: Никола е едно странно, подобно на колаж, същество, изградено най-вече от игра на думи и символизъм, дълбоко потопено в разголването на пластовете на външната и вътрешната реалност чрез древната техника на детинското задаване на въпроси и разтягане на тялото и ума.

The Book Club: С книгата Ви „Пътят на перцепциониста“ ни отвеждате в хостела „Отвъд границата“, където главният герой посреща туристи от Запада и Изтока, но озовал се между бляновете и спомените си, взема решение да се откъсне от предразсъдъците и загнездилите се нагласи спрямо света и хората в него. В тази връзка – доколко начинът, по който виждаме света, е проекция на знанието ни за него – това, което са ни разказали предците, това, което си мислим, че е, и това, което мечтаем да е? В този случай - постижима ли е обективността?
Никола Лекич: Обективността не е цел в смисъла на изкуствено създадена от човешкия ум цел; ако беше така, самата идея вече би била компрометирана. Обективността е път – както повечето от тези трудно обясними понятия. Не всичко е черно или бяло – можем да имаме мнение, което е 5% обективно, или такова, което е 95% обективно, в зависимост от безброй фактори. В зависимост от типа и сумата на нашата собствена психологическа конструкция, личните ни възгледи и слепи петна, можем да сме по-близо или по-далеч (по нелинеен начин) от всезнаещата, обективна перспектива).

The Book Club: Колко ни дават мечтите да бъдем някого друг, и в същото време – колко ни вземат?
Никола Лекич: Ами зависи. Мечтите и тревогите работят на едни и същи принципи. Може би от другата страна на психологическата Граница (от книгата, която спомена) има един Никола, който живее със семейството си – съпруга и две дъщери – и работи в банка или местна фабрика за бисквитки, и мечтае да напише книга за бисквитките и да отиде в София като гост на литературен фестивал, и изобщо – мечтае да има живот като този Никола тук, но поставя много тревоги и страхове пред осъществяването на мечтите си и с това може би обърква вътрешния смисъл и външните последици в живота на този Никола тук, докато той яде бисквитки и оставя трохи между страниците на една книга. Същото важи и в обратната посока: моите съзнателни и несъзнателни мисли за деца, които нямам, за банка или фабрика за бисквитки, в която – както знаете – не работя, вероятно създават бъркотия в един или повече възможни Никола-та от различни области отвъд психологическите Граници.

The Book Club: Доколко да бъдем отворени към другите ни помага да бъдем отворени към самите себе си?
Никола Лекич: Такъв вид обмен, в двете посоки, работи като съвършена машина. Но ние, хората, в повечето случаи не осъзнаваме своето съвършенство, тъй като най-често неволно не можем да видим резултатите в пълната им сила (защото очакваме резултатите да дойдат по начин, който сме научили и усвоили от историята). Осъзнаването на вечно променящото се същество, заседнало с вечно присъстващите черни петна в собственото ни съзнание, ни дава възможност да срещнем и почувстваме дълбочините на Другия – отвън или вътре в самите нас.

The Book Club: Вълнувате ли се за срещата си с българските читатели на 26/04? Пожелайте нещо на хората, до които ще достигне това интервю.
Никола Лекич: Да, това ми е първото посещение в София и съм наистина развълнуван да усетя атмосферата на града! И, да - що се отнася до читателите, истинското четене винаги се случва между редовете. ♡

— — — — — — — — — — — — —

The Book Club: Представете се с няколко думи на българските читатели. Коя е Тюлин Еркан?
Tülin Erkan: Аз съм човек, влюбен в езика – писател, редактор на свободна практика и преподавател по творческо писане. Като фламандка с турски произход, израснах на белгийското крайбрежие в многоезично гнездо – с майка, говореща френски, и баба, говореща английски. Прекарвах летата с баща ми в Турция. Когато хората ме описват като „наполовина“, аз се чувствам двойна или тройна… В дебютния си роман - „Мелояди“ - изследвам напрежението между майчиния език и родината и се вглеждам в идентичността, в понякога фрагментирания културен и езиков свят.

The Book Club: В книгата си „Медояди“ ни срещате с главната героиня – Сибел, която чака на летището в Истанбул и всеки ден изпуска поредния полет за Брюксел. Тя не се чувства у дома нито в Турция, нито в Белгия, това я кара да иска да подреди спомените за починалия си баща и да преоткрие езика си. В тази връзка – колко тънки са нишките, които ни изграждат; колко може да ни коства, ако някоя от тях се скъса, и колко е нужно, за да я съшием наново?
Tülin Erkan: Вярвам, че ние, хората, сме многопластови същества. Всеки от нас носи в себе си множество култури, езици, традиции, наследствени обичаи... За мен не съществува една-единствена идентичност. Всички съществуваме като фрагментирани същества – и именно в това се крие красотата на човешката природа. Трябва да ценим нашата многоликост. Най-вече вярвам, че сме издръжливи същества. Световната политика днес причинява огромна болка: виждаме как много хора по света са прогонени, принудени да напуснат близките си и скъпите си корени. Това ми разбива сърцето, но също така съм изумена от човешката устойчивост.

The Book Club: Колко силна е връзката с езика ни и доколко той е фактор, определящ нашата родова и социална принадлежност?
Tülin Erkan: За мен езикът не е огледало. Той е леща, през която гледаме, прозорец, начинът, по който възприемаме света. Езикът определя много от това какви са хората, които го говорят, пишат, използват. Говорейки за себе си – чувствам, че съм различен човек, когато говоря на нидерландски, френски, английски... И мисля, че много хора могат да се разпознаят в това усещане.

The Book Club: Колко трудно е за някого, който постоянно е някъде между, да бъде просто човек - тук и сега – като например Сибел – между Брюксел и Истанбул?
Tülin Erkan: За съжаление, това е нещо универсално: усещането, че не се вписваш напълно, че си външен, по някакъв начин различен. Мисля, че най-добрият начин да се справим с това усещане е да го приемем. Да приемем факта, че всички сме многопластови личности – променливи, но въпреки това устойчиви – и да знаем, че не сме сами. Много хора могат да се разпознаят в усещането за чуждост или откъснатост. В днешно време мнозина се борят с това чувство за принадлежност.

The Book Club: Вълнувате ли се за срещата си с българските читатели на 26/04? Пожелайте нещо на хората, до които ще достигне това интервю.
Tülin Erkan: Да! Толкова съм развълнувана и истински поласкана. Надявам се да успея да достигна и да се свържа с българските читатели, въпреки езиковите бариери, и че ще можем да се свържем на едно по-дълбоко, човешко ниво. Очаквам с нетърпение да опитам вкусната българска храна и гостоприемство, както и да науча малко български. Google Translate на помощ! 

— — — — — — — — — — — — —

Анастасия Левкова е украинска писателка, редакторка, културен мениджър и журналистка. От 2007 г. ръководи десетки книжни проекти в Украйна. В момента е редактор на медията The Ukrainians и координатор на PEN за проект, посветен на литературни четения в градовете на Украйна. Тя е и член на PEN, Украйна. Авторка е на два романа за тийнейджъри, а през 2023 г. излиза „Има една земя отвъд Перекоп. Роман за Крим", който е включен в краткия списък на BBC за книга на годината.

Никола Лекич е сръбски писател, израснал в Белград, Сомбор и Крушевац. Учи история на изкуството във Философския факултет на Белградския университет. Негови разкази са публикувани в литературни списания и редица антологии. Автор е на романите 'Trafika' (Škola Plus, 2016), 'Persson' (Laguna, 2019) и „Пътят на перцепциониста“ (No Rules, 2024), откъс именно от който ще имате възможност да чуете в София. Книгата изобилства с образи, които донякъде са изчезнали, донякъде са (не)реални, на ръба на истината. В хостела „Отвъд границата“ възможното вече е свързано и обединено с невъзможното, въпреки това всичко е изключително жизнено и материално, некнижно. 

Тюлин Еркан е писателка, редакторка на свободна практика и преподавателка по творческо писане. Изучавала е лингвистика и литература, както и сравнително литературознание. Израства в Остенде с френскоезичната си майка и англоезичната си баба, а лятото прекарва при баща си в Турция. Докато някои хора я описват като „наполовина“ това или „наполовина“ онова, тя смята за себе си, че има двойна идентичност. В дебютния си роман „Медояди“ Тюлин изследва напрежението между майчиния език и родината. Романът ѝ е история за езика, която се развива на летището в Турция и засяга темите за идентичността и чувството за принадлежност. 

--
Авторите гостуват на „Литературни срещи“, организирани от фондация „Прочети София“ по инициатива на фондация „Следваща страница“ като част от проекта CELA - Connecting Emerging Literary Artists, съфинансиран от програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз и от Национален фонд „Култура”.